Истина

Истина. Една думичка красива, Не капчица сълза, нито роза бодлива. От описание тя няма нужда, Но на някои май е чужда. Иска ми се само нея аз да чувам, Но, уви, това мога само да сънувам. Стоя пред теб и гледам те в очите, Прокарвам леко пръст

Истина. Една думичка красива,
Не капчица сълза, нито роза бодлива.
От описание тя няма нужда,
Но на някои май е чужда.
Иска ми се само нея аз да чувам,
Но, уви, това мога само да сънувам.
Стоя пред теб и гледам те в очите,
Прокарвам леко пръсти по косите.
Усещам студеният полъх на сигурността,
Виждам, че гризе те съвестта.
Редиш лъжа след лъжа,
Оплиташ се във мисълта.
Покрай ушите ми минават просто ей така,
А ти все по-нервен ставаш с всяка следваща лъжа.
Стоя така пред теб със каменно лице,
Не те докосвам вече с ледени ръце.
“Обичаш ли ме?”- казваш “Да.”
И точно тук чашата преля.
Наистина не мога повече да издържа.
Стига! Наум започвам да крещя.
“Стига, престани, стига толкова лъжи”
В миг поглеждаш ме с изцъклени очи.
Пада сълза, разбива се с метален звън.
Отеква буреносният гръм.
Започва с едри капки дъждът,
Сълзите не падат, спомени във въздуха кръжат.
Не мога да заплача, а копнея,
Искам със сълзи мъката си да излея.
Заслужавам ли такова страдание?
С какво заслужила съм такова наказание?
За теб сигурно всичко било е игра,
Но играта със чувствата ми е като игра със смъртта.
Почти не те познавам, а си ми толкова скъп.
С всяка твоя лъжа пясъчните кули една по една се рушат.
Пред всички изглеждам силна жена,
Защото просто тухла по тухла изградила съм стена.
Тя е толкова плътна и здрава,
Че никой не вижда под нея какво се подава.
Никой не знае, че съм толкова ранима,
Дори не подозира как мъката ме срива.
Затворена съм като охлюв във черупка,
Която никой не опитва да разпука.
Просто недей, спри с тези лъжи,
Изправи се пред мен и истината в очите ми кажи.
Болката може все някак да се изтърпи,
Но не и когато лъжата истината замени.
Разбери, че мен няма да ме заболи,
Ако истината си признаеш ти.
Не искам да живея повече в заблуда,
Омръзна ми да се правя на глупава и луда.
Май учудва те това,
Не си ме мислел за такава, а?
От теб излязох аз по-умна,
А ти ме мислеше за влюбена и неразумна.
Разбираш ти сега,
Че знаела съм отначало за твоята лъжа.
Стоиш пред мен, не знаеш какво да отговориш.
Не разбираш ли, че с всяка секунда животът ми ти тровиш?
Единственото нещо, което искам
Е истината веч да не подтискам.
Тъй че казвай всичко ти,
За да оставим живота да си продължи! Автор: Александър Ненов